Спаси себе си от Хранително Нарушение!

 

Спаси себе си от Хранително Нарушение!

Моля, имайте предвид, че ако не сте на добро място по време на собственото си възстановяване, части от този текст могат да се окажат разстройващи за вас.

„Това, което трябва да правиш, е да ядеш. Знаеш го от дъното на душата си. Трябва да ядеш. Ядеш. Ядеш. Ядеш.

Не може да прекараш целия си живот така. Не можеш, просто не можеш. Ще бъде мъчение. Ще се обърнеш назад и ще си помислиш „каква загуба”, каква шибана загуба на живот.

Да, нямам съмнение, че ще имаш успех – ще имаш хубава работа, пари, ще се кандидатираш за президент и може даже да спечелиш, но ще бъдеш с празна душа. Обвивка. Обвивка на едно голямо нищо.

Ще се стремиш ли, стремиш към успех, но няма да му се насладиш ни най-малко дори и за миг, защото ще си толкова погълната от това колко тежиш, колко голям е стомахът ти, колко огромни са бедрата ти и ще гледаш всяко момиче по улицата, и ще правиш сравнения и ще бъдеш онзи осъждащ човек, когото толкова много ненавиждаш. Това трябва да спре. Тази проклета откачена простотия в ГЛАВАТА ти трябва да спре.

Трябва да ядеш. Ядеш. Ядеш. Ядеш.

Да, ти си с нормални размери, да, имаш мазнина по тялото си (това е съвсем нормално), но по дяволите трябва да ядеш. Трябва да приемеш тялото си, такова каквото е. Трябва да се научиш, че да имаш по-малко тяло може да те направи малко по- щастлива, но в замяна няма да можеш да ядеш – ще бъдеш обвивка.

Чуваш ли ме? Обвивка.

Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в бягство от огледала или снимки, изплашена до смърт, че може да зърнеш лицето или тялото си? Що за живот е това? Тази откачена мъчителна игра трябва да спре. Единственото, което искам, е мълчание, незнание, мълчание – каквото и да е. Мълчание на ума ми – най-големият враг, когото някога съм познавала.

Знам, че онзи ден си помисли:

„Какъв би бил най-добрият начин да приключиш това пътешествие?”

…и отговори:

„Хапчета или да си прережеш вените”.

Това идва от момичето, което някога не можеше да се насити на живота. Което в гимназията подраняваше сутрин за училище, защото не можеше да му се насити. Което на 19 години плака по време на невероятно пътешествие, само защото беше толкова развълнувано от света, живота си и това, което той би могъл да донесе. Това момиче? Това момиче? Как, мамка му, се случи това?

Но това е положението. Трябва да продължиш напред. Аз трябва да продължа напред.

Не към смъртта, а към живота.

Това трябва да се случи. Просто трябва.

Искам да пътувам из света и отново да плача за възможностите, които той би могъл да донесе. Искам страхотна кариера, да бъда президент и да използвам ума си за добро.

Искам да имам деца, които обичам, и да ги науча също да обичат живота. Искам да имам съпруг, когото също да обичам, и да водим страхотни разговори, да остареем заедно и да ядем сирена с вино покрай огъня и да не ни пука за тъпите, шибани калории.

Това трябва да спре. Не просто трябва, а е задължително. Аз приключих с това. Трябва да ям. Знам, че това е решението.

Яж. Приеми. Яж. Приеми. Трябва да ям.”

Джен се хвърли напред и прекара последната година в пълзене по пътя на възстановяването от едно физически и емоционално окаяно състояние. Както тя сама каза: „Последната година на възстановяване беше пълен ад.”

Но добавя: „Имам чувството, че съм на ръба на свободата. Фактът, че се изсмях на глас онзи ден, е шокиращ за мен. Беше толкова хубаво да се чуя да се смея. Освен това току-що приключих с уреждане на пътешествие през лятото. Винаги съм обичала да пътувам, но през последните 7 години бях ужасена да тръгна, защото бях напълно прикована от хранителното си разстройство.”

Тя все още не е в ремисия. Има още път да измине, но вече е извървяла дълго разстояние. Към Джен и всички вас, които трамбовате напред през това, намасте.

Източник (с полученото писмено разрешение от собственика на уеб-сайта) http://www.youreatopia.com/blog/2013/7/13/you-save-yourself.html

Превод: Ина Райкова

 

Leave a Reply