Ако написването на тази статия помага и дава някакво разбиране на анорексия нервоза в перспектива за всеки, ще съм постигнала някаква цел, през последните 5 години от живота ми.
Хранителните разстройства като анорексия нервоза и булимия преди всичко се свързват с младите жени. Но наистина се чудех, колко възрастни жени, да, дори аз, се увеличават като брой с хранителни нарушения.
Бях 30-годишна домакиня, майка на 4 деца и от време на време ходех на непълно работно време, което не се побира в представите за анорексици, за които съм чувала и чела. Имах хубав удобен дом, средно материално богатство, много грижовен и верен съпруг, добре възпитани деца, подходящи приятели и някои възможности за работа: всичко, което една жена може да има в живота си, за да бъде щастлива. Въпреки това, нещо определено не беше наред.
Почистване, грижи, надзор, насърчаване, майчинство и утешаване, вече не бяха основни приоритети. Дванадесет години действително се опитвах да бъда добра съпруга и майка и се питах ужасено „Господи, какво да правя сега?”.Моят дом, който е моята крепост се превръща в моя затвор. Цялото ми старание, енергия и лоялност към семейството ми, роднини и приятели мe прави недоволна, неспокойна, разочарована и честно казано, не знаех коя съм. Буквално нямах самоличност.
Започнах да чувствам вина и яд и дори станах неадекватна в ценните ми занимания, вече не се чувствах като добра съпруга и майка. Перфекционизмът във всичките ми занимания стана най-лошият ми враг. Чувствайки всички тези заблуди, храната се превърна в моето бягство и глада стана моето жестоко наказание за възприемане на всички тези недоволства.
Само механизмът ми за контрол беше моето щастие. Аз не можех да бъда по-грешна. Това, което започна като строга диета, стана мания, която заемаше цялото ми време и усилия. Почти напълно спрях да ям. Станах не само физически болна, но и психически не можех да се справя. Играех най-лошата игра, който можех да играя със себе си – само лишения, обобщено с една дума – „самоубийство”. Аз вече не исках да бъда част от този свят. Не притежавах никакъв контрол върху ситуациите и това се превърна в кошмар на лудостта, натрапчиво и непреодолимо желание да обичаш и да бъдеш обичан. Животът ми се превърна в трупаща се маса от чувства и емоции, излъчващи се във всички посоки, с постоянен страх, че ще бъда нищо повече от това, което бях. Тревожните атаки, депресия, съчетано с маниакално поведение. Нещо трябваше да се направи и слава Богу други станаха наясно с положението ми.
Първите знаци на помощ дойдоха от социален работник, с когото се бях запознала чрез училището на сина ми. Тя направи контакт с мен в местен офис център, след като бях заподозряна за хапчета и алкохол. Това беше началото на две годишна интензивна терапия, която включваше трима психиатри, гещалт психолог и накрая много отдаден и грижовен терапевт, с когото станах много близка. Чрез професионалните консултации аз открих, че не е просто съвпадение, че имам чувства на гняв и страх, а че съм била ядосана през целия си живот. Злоупотребите и сътресенията във възпитанието ми като дете, с ранната смърт на баща ми /46/, за която се обвинявах, че не предотвратих; неспособността ми да помогна на другите членове на семейството ми в техните моменти на криза; повторният брак на майка ми и потвърждението на моето нещастие в брачните взаимоотношения, допринесе за моето падение. Информираността стана моето спасение.
След дълга професионална оценка, подкрепата от членовете на ANAD и подпомагане от учители, приятели, съседи, роднини, съпрузи и дори децата ми, се научих да бъда себе си, без да се чувствам виновна.Справедливостта и наградата, ще дойдат с време и търпение.
Онова, което някога изглеждаше като неуспех, сега е заменено с по-голяма решителност и ангажираност. Показването на любов и споделяне ме завладяха повече от страховете ми.
Сега водя ANAD група за подкрепа в родния ми град и в момента съм администратор за националната централа. Чувствам, че съм напълно възстановена от разстройството, но продължавам да работя по тези въпроси, които не са напълно решени. Сега имам удоволствието и удовлетворението да помагам на другите да се занимават и справят с техните хранителни разстройства. Аз съм толкова щастлива и за мен е чест да служа на хората. Няма по-добро от чувството на топлина и любов, когато ти се даде тази възможност да се върнеш в живота си, особено, когато самият живот е изглеждал толкова безнадежден. Благодаря на всички тези специални хора!
