Възстановяването е бавен процес, подпомогнат от намирането на поддържащи и грижовни хора, търпение и изследване на собствения си свят.
Моята история, която ще прочетете не е най-сериозната или най-интересната. В много отношения аз се вписвам в „типичния” анорексичен режим – над средните семейни доходи, отлични резултати в училище, но много объркaнa и несигурна в себе си.
Аз съм най-малката от три деца; единствена дъщеря.
Моя баща беше научен химик, с докторска степен. Майка ми, с бакалавърска степен, избра да работи като наша майка и съпруга. Двамата са се оженили през 1946 година. Аз съм родена през ’56 година.
Причините, допринесли за хранителното ми разстройство, са три:
-Всяка нова работа и повишение за баща ми означаваше преместване на семейството, което означаваше и ново училище /чудесно за развиване на чувство на сигурност/.
-Най-големия ми брат получаваше изцяло вниманието им.
-Моят баща беше и е некомуникативен; представен ни като гений, идол; той беше там само за да съди.
Сигурна съм, че е имало и други събития, открити и коварни, оформили разстройството ми. Аз винаги съм била „дебело” дете, опитвах се да бъда на диета, безопасно, но без успех. Най-големият ми брат и баща ми ми се подиграваха ужасно.
С гладуване загубих 15кг. За следващите две години, теглото ми се стабилизира под строг контрол. Теглото ми се покачи отново, покрай натиска на колежа и висшето училище. През всичките тези години , ранителните ми навици ставаха хаотични, с настройка за вина, всички те са базирани на телесното тегло и лишения, а не здраве и щастие.
През 1979г. училището свърши и започнах първата си работа. Тя ме заведе в града, далеч от всичките ми външни източници на подкрепа: семейство, приятели и т.н. Въпреки това, една жена „би трябвало” да има кариера, нали? Всичко беше ново за мен. Бях изплашена или нямах доверие към никого.
Работата ме срещна с едни от обичайните ми умствени предизвикателства. Като празен апартамент, липса на графици и планове и скоро осъзнах, че имам пълен контрол над моето хранене и физически упражнения. Бавно, но сигурно, теглото ми падна. Чувствах се страхотно…добре, нали знаете! Липсата на приятели и дейностите ме притесниха малко; когато идваха, аз правех каквото можех, за да ги избегна.
Не бях щастлива , бях много самотна и депресирана.
Може би моята възраст или нещо друго, ме е съхранило частично нормална. Започнах да се виждам с терапевт. Нанси, моят терапевт, беше красива жена, която се грижеше за мен. И това от което имах нужда след това – да се чувствам обичана. Тя не знаеше нищо за анорексията, но знаеше как да ми помогне да се харесвам. Напуснах работа, взех два месеца почивка и си намерих преподавателско място.
През следващата година теглото ми бавно се покачи.
Изградих някои приятелства, но бавно се учех как аз самата, да се чувствам по-комфортно в отношенията си с другите.
Храненето и физическите упражнения не се промениха бързо, напротив. Реших да се върна в училище за докторска степен и се преместих обратно в района, където съм израснала. До сега имах дълбока признателност за подкрепата от семейството и приятелите. Осъзнах, че не бях аз виновна. След време открих друга позиция в нов град. На това място се запознах с моя съпруг.
Джордж дойде, като отговор на самотата. Той ми предложи трайно доказателства за любов и БЕЗУСЛОВНО ПРИЕМАНЕ.Открих някой, който вярвах, че ме обича просто заради това, което съм. Въпреки, че той не говори много, аз се научих да вярвам на тишината. Първата година беше ад – балансиране на работа, съпруг и неговите две деца, които той посещава два пъти месечно.
Поглеждайки назад, вероятно беше тест за възстановяването ми: процес на напредък. От този момент досега, теглото ми се стабилизира в границите на нормата, без много усилия. Чувствах увереност, че усилената работа е приключила; основите са поставени. Може би, в заключение /най-после/, това, което съм научила най-много, е да вярвам и да бъда вярна на себе си.
Останалото ще последва – останалото е второстепенно.
Възстановяването е бавен процес, подпомогнат от намирането на поддържащи и грижовни хора, търпение и изследване на собствения си свят.
Аз съм много благодарна за помощта, която получих в пътуването си. Надявам се, че и други, които се справят с хранителни разстройства са в състояние да приемат подкрепата на другите и да намерят сили в себе си да отведат пътуванията си към по пълноценен живот.
