Една вдъхновяваща история за пътя от болката и усещането за празнота към промяната и новото начало, които са възможни само ако потърсиш помощ и подкрепа.
Първият ми спомен, свързан по някакъв начин с храната и емоциите ми се случи когато бях на 8 години. Тогава загубих двама от най-добрите си приятели и майка ми започна да ме успокоява с храна. В резултат на това, а също и заради проблемите, пред които бях изправена в училище, започнах да напълнявам. Когато проблемите ми в училище се задълбочиха, взаимоотношенията с родителите ми се обтегнаха.
Знаех, че майка ми не разбира състоянието, в което се намирах, нито пък беше доволна от мен. Винаги съм имала неприятности с нея и ме е заплашвала с гнева на баща ми, когато той се върне от работа. Този модел на общуване между майка ми и мен започна, когато бях малка и продължи през юношеските ми години. С баща ми сме много различни, той никога не пожела да ме опознае, общуваше с мен само когато трябваше да ме накаже.
По време на гимназията, теглото ми започна да се покачва. Майка ми никога не каза и дума, а баща ми ме нарече „лос”. Проблемите с родителите ми се увеличиха през този период.
До края на гимназията загубих повечето си приятели, отпаднах от извънкласните дейности и никой, никога не говореше с мен.
В колежа се сблъсках с най-жестоката дилема от всички. Страхувах се да отида и не знаех какво да правя. Не можех да изтърпя да бъда далеч, все още не можех да оцелявам сама. Бях толкова претоварена, че диетата ми се превърна в болест- не можех да ям. Скоро осъзнах, че не бях подготвена за това, което ме очакваше в колежа- имаше толкова много различни хора и толкова много за учене. Това ме накара да се оттегля в моето безопасно балонче: самотни разходки, учене и глад. Спях малко и ядях само през уикендите. Косата ми започна да капе и месечният ми цикъл спря. До Коледа загубих много килограми, знаех, че имам анорексия, но не можех да кажа на никого.
Най-големият жест, който някога е правила майка ми за мен, е да ме заведе на детски психолог. Започнах малки стъпки, към пресяване чрез моите чувства. Моят психолог мислеше, че най-добрият ход, който мога да направя е да отида да уча в друг колеж за втората година. Почувства, че имам семейни проблеми. Избрах си ново училище, майка ми измисли извинение, за да не отида, но аз й казах, че това е мой проблем, а не неин. Родителите ми очевидно не искаха да ми помогнат и аз се почувствах по-уязвима от всякога. Почувствах се толкова безпомощна, че започнах да ям и да ям, докато не достигнах най- високото тегло, което някога съм била.
Спрях консултирането напълно; опитах наркотици и пиене. Свързах се с бившия си приятел, с който решихме да заживеем заедно. Родителите ми бяха ядосани, за да им отмъстя с приятеля ми отидохме да живеем на източния бряг, забременях и се оженихме. Омъжих се за него, защото имаше добра майка, която ме харесваше, а аз отчаяно търсех грижовна майка.
Здравето ми беше разклатено. Опитвах се да не мисля за сърцебиенето, подуването на лимфните възли, раните в устата и силните коремни болки. Опитвах се да скрия симптомите дори от себе си, заради страха, че ще умра. Исках да бъда силна, перфектна и емоционална.Разкривах емоциите си само в своя дневник. Това ми помагаше малко, но все още бях толкова самотна, че исках да умра. Бях аутсайдер в собствения си живот. Бях толкова далече от своите реални чувства. Бях напълно празна и нещастна.
Повратната точка беше, когато работех като сервитьорка. Един от моите клиенти, коментирайки гръмотевичната буря навън, ми каза, че е най-добре да не ходя в нея, защото ще ме издуха за минута. След това ме попита дали съм имала рак. Бях ужасена и отидох направо в кухнята, изправих се пред най-добрата си приятелка, която беше честна с мен и за първи път разбрах, че тайната ми не е толкова лична, колкото си мислех.
Бях чела много за хранителните разстройства, тъй като все по- открито започва да се говори таях. Открих брой на ANAD, колебах се няколко дни, преди да събера кураж и да се обадя. Гласът от другия край беше неосъдителен, мил, симпатичен и невероятно търпелив. Плаках, говорех и излях сърцето си. Това, което ме изуми най-много е, че дамата ме помоли да се обадя отново?! Имах един приятел. Сега може би бих могла да го направя.
Това телефонно обаждане ми позволи да събера достатъчно смелост, за да намеря терапевт за хранителното разстройство, което от своя страна ме доведе до групата за подкрепа на хора с хранителни разстройства.Сега започнах да придобивам истински умения за справяне. Чувствах се толкова щастлива, да имам правото да говоря пред хора. Бях започнала да правя конкретни усилия към възстановяване.
ANAD укрепи моето самочувствие и ме накара да се чувствам горда. Научих как да подхождам към ситуациите в живота по положителен начин и все по-рядко и по-рядко имах нужда да се тъпча и прочиствам. Процесът не беше бърз, останах на консултации 4 години, през които израствах с чувствата, които бях оставила назад в годините. Намерих сигурен начин да експериментирам с емоциите си в защитената атмосфера на ANAD условията. Чувства, предизвикателства, комуникация, взаимоотношения и конфликти сякаш ме бомбардираха от време на време.
Усетих нова връзка с моите деца и приятели. Сега можех да бъда честна и отворена за себе си и другите. Терапевтът ми изглежда вярваше в мен, дори когато аз не го правех. Животът ми започна бавно да се нормализира. Отидох при доверен лекар, който ме водеше обратно към доброто здраве. Посетих диетолог, който ми помогна да се науча да се храня правилно. Чувствах се толкова добре, грижейки се за тялото и ума си. Умът ми сякаш беше по- бистър. Дори имах късмета да имам голяма подкрепа от моите приятели.
Животът ми значително се промени. Със съпругът ми сме женени от почти 5 години, заедно взехме решение да работим върху проблемите ни.
Родителите ми не са променили пристрастяващите си поведения и връзката ни все още е обтегната. Те никога не са участвали в моето възстановяване и дори никога не са обсъждали хранителното ми разстройство с мен.Освободих много от горчилката, която таях относно детството си. Все още скърбя за родителите, които така отчаяно исках да имам, все още се уча да търся утеха в себе си и важните в живота ми хора.
Спрях да търся вината в някого, включително и себе си.
Всичко, което преживях ми помогна да израсна и осъзная, колко добър може да бъде животът, когато поемеш отговорност за себе си.
За да научите повече за хранителните нарушения (ХН), изберете от 3-те възможности
За лично засегнати или лица с проблемно хранене: ТУК!
За професионално заинтересовани или ако сте студенти: ТУК!
За родители или близки на засегнати от ХН: ТУК!
Харесайте и последвайте ФБ страницата на УНИКАЛ: https://www.facebook.com/UNIKALOnlineInstitute

