Бях булимичка в продължение на седем години. Мислех, че ще умра от булимия. Нищо друго нямаше значение освен, преяждането, прочистването и упражненията. Най-накрая си позволих да осъзная, че не съм щастлива в живота си. 

Взех решение, да се променя, нямах представа колко трудно ще бъде.. Наистина се борех с решението на първо място, защото ме беше страх да се променя. Очаквах да се почувствам добре веднага, но осъзнах, че не мога да очаквам такава промяна- сравнявам го с това да се научиш да ходиш. Първо се опитваш и правиш първа крачка и падаш. Опитваш отново и този път правиш две крачки и падаш….Тези три стъпки, които направих ме мотивираха да искам да опитвам отново и отново. Колкото повече се опитвате, толкова повече опит ще имате. 

Това не означава, че няма да се наранявате от всичко, което опитвате. 

След това започвате да предприемате стъпка четири, пет, шест и т.н., вие сте по своя път сега и стоите силни на собствените си два крака. 

Това е вид нестабилност, но вие сте там и го направихте. 

Признавам, понякога, когато пътувам и падам, аз не чувствам, че израствам. Оставам притисната долу, докато не реша да се изправя и да ходя отново. Понякога дори се нуждая от някого, който да ми помогне. Приемам тяхната помощ, докато мога да застана сама отново. Единия крак пред другия, рискувам.

Направете първата стъпка! Струва си!