Пътят на себепознанието, приемането и умението да получаваш обич и грижа от околните е ключът към справянето с анорексията.
Преди няколко години, контролирането на теглото ми беше от най-голямо значение за мен. Четенето на скалата за определяне на самочувствието ми даде усещане за власт и контрол, които никога до тогава, не ми бяха известни. Резултатите от стремежа ми за слабост бяха ясно видими за другите и аз гордо приемах коментарите, които правеха от загриженост. Мислех, че най-накрая съм получила уважението и вниманието, което заслужавам. Сигурна съм, че повечето хора в моето положение, мислят така.
Никой не предполага, че е кандидат за животозастрашаващо психическо разстройство. Имах проблем- бях загубила прекалено много от теглото си. Скоро станах изключително самовглъбена. Прекарвах времето си в учене, упражнения, четене на диетични книги, готвене за моето семейство и изразяване на гордост за новото ми тяло. Съществувах в своя собствен сигурен свят, където бях изолирана от семейството и приятели си.
Моите строги диети и упражнения, за да бъда слаба ме доведоха до силен страх от наднормено тегло. Този страх провокира още по-строги диети. Скоро започнах да лъжа себе си и другите. Вярвах, че не бях гладна и самотна. Най-важното е, че вярвах, че имам пълен контрол над себе си и живота си. Станах по-строга към неадаптивните си поведения, но в действителност ставах все по- болна и по-болна. Въпреки, че все още вярвах, че имам пълен контрол, не можех да прекъсна някои от моделите си.
Бавно губех енергията, която имах преди. Беше трудно да изпълнявам ежедневните си задължения и започнах да изпитвам недостиг на въздух, слабост и сърцебиене. Бях малко уплашена, но все още „знаех”, че имам контрол. За щастие, моят баща се намеси в този момент. Той ме заведе на психолог, който ми предложи да се видя също и с лекар. Бях сигурна, че тези компетентни специалисти, ще ме видят като един нормален, отговорен човек и ще спрат страховете на баща ми. Все още бях сигурна, че нямам проблем.
Не бях права. Лекарите казаха на баща ми, а след това и на мен, че ако не започна да се храня, скоро ще умра. Баща ми беше ужасен, а аз си помислих, че лекарите говорят за някой друг. Няколко седмици се опитвах да убедя своя терапевт и лекар, че нямам проблем, но те, заедно с баща ми решиха да ме хоспитализират.
Бях приета в болницата в рамките на няколко дни, чувствах се уплашена и застрашена. Мислех, че единственото нещо, което „те” искаха да направя е да стана дебела. Сама се борих с проблема, пренебрегвайки своя терапевт, изолирана от останалите пациенти и отказваща да се храня. Моите лекари ми наредиха да почивам пълноценно в леглото, те бяха единствените човешки контакти, които имах в този дълъг месец.
С многото време, което имах започнах сериозно да се замислям за живота. Бях умна, красива, отговорна тийнейджърка и бях в легло в психиатрична болница. Знаех, че семейството ми се е уморило от мен и моите постоянни манипулации и игнориране, нямах и приятели.
Бях изтощена, косата ми капеше и кожата ми беше жълтеникава. Накрая осъзнах какво си причинявах и определено исках да „възстановя” тялото си.
Имах подкрепата да започна да изследвам въпросите, които са свързани с желанието ми да бъда слаба. Те ми дадоха, някои идеи как да променя нещата; мотивацията за промяна трябваше да дойде вътре в мен. Все още много уплашена започнах да се доверявам на своите терапевти и на себе си.
Реших, че за да не станат нещата много по-лоши, ще приема техните грижи и насоки. Това беше началото на едно пътуване. Като не се фокусирах върху теглото и храната, започнах да се чувствам по-добре. Чувствах много „стари” болки, с които никога не съм се занимавала преди това и мислех, че никак не е трудно, да започне някакво хранително разстройство. Бавно и плахо, започнах да правя малки стъпки от моя безопасен свят и изпитвах толкова болка, че беше лесно да се върна обратно и да се скрия отново. Приемането на грижите и утехата на другите, ми помогна да работя чрез тези чувства. Физически здрава напуснах болницата, което беше още една трудна стъпка. Осъзнах, че трябва да продължа с терапията, като търся подкрепа от ANAD група. Чрез терапията, изследвах моето неадаптивно справяне: започване и формулиране на нови механизми за справяне.
Научих също за взаимоотношенията, доверието, моите силни и слаби страни, и всичките ми чувства бяха приети от терапевта. През времето, когато съм се чувствала обезкуражена и претоварена съм имала желание да се оттегля към „моя свят”, терапевтът ми помагаше да изяснявам причините, които стоят зад тези чувства.
Разгледахме напредъка, които имах и знаех, че мога да получа още повече. Аз започнах да се чувствам по-добре и отново жива. След като изминаха три години, откакто бях в болницата преди няколко месеца терапевта ми и аз решихме, че е време да приключим лечението. Края, макар и болезнен, наистина беше едно начало. Като гледам назад , към моята болест, аз се чувствам горда от постигнатия успех, който съм направила.
Аз се чувствам свободна от хранителното разстройство, което ме контролираше! Аз съм уверена в себе си и способностите ми да се справям с всяка ситуация, аз участвам – без да се връщам обратно към анорексията. За първи път се чувствам пълноценна в своя живот и в същото време израствам. Аз се наслаждавам на реалния живот в реалния свят и очаквам с нетърпения обещаващото бъдеще.
Аз съм много благодарна за помощта, която получих в пътуването си. Надявам се, че и други, които се справят с хранителни разстройства са в състояние да приемат подкрепата на другите и да намерят сили в себе си да отведат пътуванията си към по пълноценен живот.
За да научите повече за хранителните нарушения (ХН), изберете от 3-те възможности
За лично засегнати или лица с проблемно хранене: ТУК!
За професионално заинтересовани или ако сте студенти: ТУК!
За родители или близки на засегнати от ХН: ТУК!
Харесайте и последвайте ФБ страницата на УНИКАЛ: https://www.facebook.com/UNIKALOnlineInstitute
