Моята Борба с Анорексията

Още като малка бях злоядо слабичко момиченце, което много плаче. Не обичах да ходя на детска градина, най-спокойно се чувствах у дома. Но това беше само докато учех в родното ми село. Когато станах в 7-ми клас затвориха училищетo и се наложи да ме преместят да уча в съседния град. Трудно ми беше само първата година. На следващата нещата започнаха да се променят. Свикнах с обстановката, с учителите, създадох си приятелства. Нямах и проблеми с ученето винаги съм била отлична ученичка, много любознателна.

И така… може би, защото се успокоих започнах да се храня добре. Качих и килограми, но в никакъв случай не ми бяха в повече. Чувствах се прекрасно. Ако преди това бях 46-47 кг. след година ги направих 54-55 кг. с височина 170 см. Започнах да усещам все повече погледите върху мен. Хората ми правеха комплименти. Не бях свикнала с това, но ми харесваше. Бях щастлива. Всичко беше чудесно, докато един ден в главата ми не се отключиха мисли, които щяха да са предпоставка за по-нататъшните проблеми с храната.

Тогава бях в 9-ти клас. В дните около Kоледа се събрахме почти всички роднини. Веселяхме се, играехме на игри, похапвашме. Аз много обичах сладичко и не се сдържах. В един момент обаче апетита ми секна, а това стана след като леля ми каза: „Абе, Наде, доста са ти напълнели краченцата и дупенцето също. Трябва да ограничиш храната.“ Тогава аз се погледнах и се замислих… Преди това баща ми също беше подмятал подобни фрази, но те бяха под формата на шега и аз не им бях обърнала внимание. След този случай обаче, нещата се промениха – станах доста чувствителна на тази тема.

Спирането на храната при мен не стана изведнъж, както при някои други, а постепенно, което до някъде е добре. Малко по малко отказах основни храни като хляб и всички други тестени изделия. Месо също избягвах, в началото не го бях изключила напълно. Единственото, което не ограничих и не успях да откажа, беше ябълката. Ядях с килограми. Може би този плод ме спаси… незнам ?! Сега ям по 1-2 на ден. 

В училище не си купувах нормални закуски. Ядях по едно десертче или 2-3 бисквитки с шоколад и пакетче хрупки/зринчо + някакъв малък сок. Това всъщност ми беше основното хранене, докато се прибера. Като се приберях лъжех, че съм обядвала и то много обилно и не мога нищо повече да ям. След което веднага се качвах на кантара и се молих да съм свалила. Ако това беше така – летях от щастие, ако ли пък не се вкисвах и никой не можеше да ми оправи настроението.

Отначало близките ми вярваха на лъжите, но когато отказа да се храня стана системен и видимо отслабнах, започнаха да се съмняват. А когато дойде лятната ваканция и аз си останах в къщи, на всички им беше ясно, че съм със симптоми на анорексия.

Преди да продължа с историята си искам да кажа, че имам страхотни родители, с които се гордея. Изключително грижовни и всеотдайни, както те така и милата ми баба, която е отгледала мен и по-малката ми сестра с най-голямата любов на света. Обичам ги и им благодаря от сърце за всичко! ?

Веднага след като се усетиха те започнаха да разговарят с мен. Опитваха да ме убедят, че това, което правя е изключително вредно. Четяха ми материали по този въпрос, пускаха предавания, посветени на болестта, с надеждата да се осъзная. За съжаление обаче без резултат. Аз повтарях: „Да, да..“ и пак правех, каквото си знам – не ядях и лъжех, за което.

След като видяха, че добронамерените и поучителни разговори на тема нормално хранене не помагат, родителите ми предприеха по-строги мерки: следене на това кога, по колко и най-вече, какво ям. Но така нещата все повече се влошаваха. Криех хляб в шкафовете ми за дрехи или учебници! Ако не го бях изхвърлила майка ми го откриваше и се карахме. Аз се опитвах да ги убедя, че няма нужда от всичко това, че съм добре, че се храня. Но всъщност не осъзнавах, че заблуждавах себе си

Много се притесняваха за мен. На моменти се чувстваха безсилни. Виждаха, че ме губят, че гасна пред тях с всеки изминал ден и това ги убиваше. През сълзи на очи ме молеха да започна да се храня, да се осъзная. Казваха ми: „Ако не мислиш за себе си, поне помисли за нас!“. Но не можех, съзнанието ми беше замъглено. Мислех най-близките ми хора за врагове.

Разговори, кавги, разговори, молби… и така дълго време. Нищо не помагаше. Усетих, че баща ми се отчужди. Все по-рядко си говорехме. Тежко му беше – усещах. Тогава му се сърдех, че не споделя, но сега го разбирам. В повече му бяха дошли лъжите и всичко останало. Кошмар преживяха тези хора с мен. Не знам как издържаха, цял живот няма да ми стигне, за да им се извиня за това, което им причиних.

Времето минаваше, но промяна в състоянието ми нямаше. Въпреки това аз имах амбиции. Много исках да стана студентка. Старателно учих за изпити, явих се и ме приеха в УНСС. Това беше един от най-хубавите периоди в моя живот. По това време започнах връзка и с досегашния ми приятел, който преди това ми беше съученик в гимназията. Първата година него не го приеха и той остана да работи в родния си град. Аз не исках да съм далеч от него и бях готова да се откажа, но той ме убеди, че не трябва да изпускам шанса си. И така заминах за София.

Много трудно беше преди да дойде при мен. Огромен, необятен град (тогава така ми се струваше), в който не познавах никого. Трябваше да се оправям с всичко сама. Предметите в университета бяха трудни, а преподавателите, изискващи. И каквато съм си притеснителна и ревлива само това ми трябваше, за да се задълбочи болестта. През месеците, в които бях сама почти нищо не ядях. Единственото нещо, което слагах в устата си беше ябълки и малко мляко. Парите, които ми даваха ги използвах за ваучери, за да се чувам с приятеля ми и за пътни. При всяко мое прибичане изглеждах и бях все по-слаба. Майка ми ме заплаши, че ако нещата продължават така, ще ме спре от университета.

След като приятеля ми дойде да живее при мен започнах да хапвам и по-сериозни храни като задушени зеленчуци с малко сирене, супичка, салата от домати и краставици, овесени ядки и никакъв хляб, замествах го с две-три солети на ден. В  хранителния магазин, често можехте да ме видите при щанда за диетични храни. Постоянно се чувствах дебела, исках да свалям килограми. По тази причина имаше дни, в които не ядях дори и от леките храни, споменати по-горе. И най-страшното е, че мислех това за напълно нормално. Смятах, че се храня изключително здравословно. Но уви, беше точно обратното. Да съм болезнено слаба, това беше моята най-голяма мечта, но хората са казали: „Внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Ее сбъдна се, но..

Недохранването започна да ми създава сериозни здравословни проблеми. Често ми прилошаваше, нямах сили, виеше ми се свят и пр. Започна все по-трудно да ми става да ходя на лекции. Колежките в университета и съквартирантките ми започнаха да се притесняват. Усещах, че те знаят за проблема ми и говорят за него помежду си, но аз бях желязна, готова ако някой ме попита да отричам и разбира се имах много резервни варианти, като причина за лошото ми състояние.

Нервната ми система също започна да страда. Наложи се да посетя невролог, който като разбра, какъв всъщност е проблема ми каза, че първо аз не съм за него, а за психолог и второ ако на започна да се храня много скоро ще ми спре и цикъла. И наистина съвсем скоро това се случи. След 2-3 месеца цикъла ми спря. Не искам да си спомням, на колко гинеколози съм била, колко различни лекарства съм изпила, за парите да не говорим. И до днес продължавам лечението си с медикаменти. Всички знаем, че когато веднъж се наруши нормалния цикъл на жената, после трудно влиза в релси. Слава на Бога проблема е овладян, но това се случи едва след като започнах да се храня.

Станах и много по-психически нестабилна. В някой моменти осъзнавах, че имам проблем и това ме объркваше. Почти нямаше човек (дори и непознати като например продавачки в магазини, които посещавах), който като ме видеше да не ми казваше, че съм много слаба.

Едновременно се радвах и ми ставаше неприятно от подобни коментари. Борих се със себе си. Започнах да си купувам по-големи дрехи, така че да не изглеждам толкова слаба в очите на другите. Това не беше трудно, защото и най-малкия размер ми беше голям.

Постепенно загубих контакт с много хора. Изолирах се. Не исках да излизам. Когато ме канеха на празник или просто на някакво събиране не исках да отида, защото ме беше страх да не ме накарат да хапна нещо. Храната беше се превърнала в моя живот. Аз бях неин пленник в истинския смисъл на думата. Понякога се чувствах като в капан, от който никога няма да мога да изляза. Изпадах в паника ако не аз решавах, какво да се яде. Трудно, много трудно се живееше с мен в този период. Само много силен човек би издържал и за щастие аз имах и продължавам да имам такъв до себе си.

При мен имаше и още един от симптомите типични за хора в анорексична нервоза.  Става въпрос за прекомерното упражняване. Въпреки, че нямах сили и енергия, давах всичко от себе си да се движа повече, за да не напълнея и ако можеше дори да отслабна още. Благодарение на тези усилия, които полагах обаче аз научих доста неща за спорта и наистина се влюбих в него. Вече го обичам истински и не мога да живея без него. Всъщност спорта ми даде много и продължава да ми дава.

Въпреки всичко успях да се дипломирам. След това трябваше да започна работа. Ходих по доста интервюта, имах и пробни периоди, но или не ме одобряваха или аз се отказвах. В мен бушуваха страх, несигурност, много се подценявах, не вярвах в себе си. Като капак на всичко не се хранех и се тъпчех с лекарства. Чувствах се като развалина. Ето какво си бях причинила. Така влязох в един период, в който бях изолирана, отчаяна, търсеща, бореща се. През цялото това време моя приятел нито за миг не ме остави.

За него нямам думи! Само мога да кажа, че е един изключителен Човек, който много ме обича. Без него нямаше да се справя. И тук идва момента да му кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ! Как успя да ми помогне? С търпение, подкрепа, разбиране, Любов и пак търпение, подкрепа, разбиране, Любов… така до безкрай. Понякога го виждах изморен, но никога отчаян. Не се отказа да продължи в борбата заедно с мен. За миг не пусна ръката ми, напротив държеше я все по-силно.

Чакаше деня, в който ще се оправя, ще прогледна, ще чуя правилно неговите думи и най-вече Вярваше, че този ден скоро ще дойде. И той наистина дойте. Изведнъж започна моето прераждане, ако мога така да го нарека. За това много ми помогна едно пътуване до най-хубавия град за мен – Варна ? Отидохме да посетим сестра ми, която учеше тогава.

Там видях щастливи хора, усетих слънчевото настроение на града и любовта, която се носеше във въздуха. Много деца, истински живот. За мен това беше раят. Исках да бъда в тон с всичко това, но не бях.

Най-накрая разбрах, че имам проблем! Осъзнах го и го приех. След което, лека по лека, пристъпих към неговото разрешаване.

Прочетох много материали, изгледах доста предавания, посветени на темата и плаках, много плаках. Чрез тях чух гласа на много страдащи момичета. Точно тогава чух и собствения си глас, викащ за помощ. Чувствах се едновременно силна и слаба. “Трябва да издържа!“ бяха мислите в главата ми. Изпитвах огромна вина към най-близките ми хора. Съжалявах за всичко, което им бях причинила – за лъжете, огорченията и т.н. Многократно им се извиних, за това че е трябвало да минат през ада заради мен. Силно се надявам, че вече са ми простили и са върнали вярата си в мен.

Това стана преди две години. Много трудно ми беше, но започнах да поемам храни, които преди тотално отричах. Още помня деня, в който след 5-6 годишна пауза отново опитах хляб. Проядох и сладичко. Така постепенно качих килограми. Сега съм влязла горе-долу в норма, но има какво още да се желае. Най-трудно ми беше да приема, че някой от дрехите не ми стават, но вече и това е преодоляно. Приемам го като нещо нормално. Започнах да гледам по друг начин на живота. Почувствах се пречистена. Сякаш откривах златната среда вътре в мен.

Ще се повторя за кой ли път вече, но искам пак да го кажа – беше ми много трудно. Обаче се справих, устоях. Повярвах и то се случи…

„Всеки ден е нов, вече съм готова да отворя пак очи“, така оздравях и сега съм Щастлива!

Поуките, които си взех след всичко преживяно:

„Това, което сам си направиш никой друг не може“

„Това, което не ни убива ни прави по-силни“

„Не изпадай в крайности – балансирай“

„Вярвай! Мечтите се сбъдват“

И не на последно място „Никога не се отказвай от Щастието си – Бори се до край“. 

Аз го направих и продължавам. Ти можеш ли..?!

 

 

Leave a Reply