Всички сме направили разлика в жиовтите на другите. За жалост, не винаги е било за добре, но дори това трябва да можем да си простим. Да видим разликата излекуването, пътят на някого, когото сме наранили и чието болка познаваме често може да е революционно за нас самите. Ето я историята на един близък…
Когато започнах да ям и повръщам, споделих за това ми гениално хрумване на най-добрата ми
приятелка. По стечение на обстоятелствата тя също прие това поведение. Започнахме да си
разказваме за пиршествата и повръщaнето, да го правим заедно, като един вид се разбирахме
и подкрепяхме в това нелепо преживяване. Мина време и нещата за нея се влошиха. След дълг
период на повръщане започнаха да се появяват и физиологични проблеми – с щитовидната
жлеза, косопад, рушене на зъбите /може да изпускам нещо/. Но не това беше най-лошото. Тя
спря да се храни. Стана 38 кг, с празен поглед и никакви емоции. Спря да излиза, да говори.
Общуваше много вяло само с майка си и с мен.
Аз по това време вече бях осъзнала, че имам проблем и полагах усилия да изляза от обръча на
булимията. Истината е, че нейното състояние оказа въздействие върху мен и ми помогна да се
справя. От една страна изпитвах безгранична мъка като я гледах така. Плачех всеки път когато
си тръгна от дома и, защото не можех да понеса тази безжизненост и отказа и от всичко – храна,
приятели, купони, гаджета, цвят. От друга страна се уплаших. Ами ако мен ме сполети същото.
Тази мисъл провокира в мен още по-силно и осъзнато желание да намеря друг начин на
съществуване.
Моята приятелка започна да ходи на психотерапия и в началото имаше подобрение, но от един
момент нататък нещата започнаха отново да се влошават. Майка и се отказа от работата си, за
да е неотлъчно до нея. Нужно беше доста време, докато приятелката ми започне отново да
навлиза в живота. Постепенно започна да приема храна, да говори, да плаче, да излиза, но
най-трудно беше да се отново да се усмихне. Така двете заедно минаха през ада, но успяха да
победят болестта.
Поуката до тук е, че майчината любов, всеотдайност и подкрепа е най-голямото оръжие в
борбата със болестта. Но дали е достатъчно? Оказва се, че е тя е необходимо условие, но не
винаги е достатъчна. Моята приятелка започна да се храни, но след известно време започна да
придобива други вредни навици. Алкохол, наркотици, безразборен секс. И пропадането
започна отново. Когато достигна дъното, както тя сама каза, замина. Това може би направи, за
да си даде време и пространство да остане сама със себе си. Заради миналото си, тя промени
бъдещето си.
Сега моята приятелка е далече от нас. Те е майка, съпруга, дъщеря, сестра, работещ човек.
Чувства се спокойна.
