МЕДИЦИНСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ ПРИ АМБУЛАТОРНИ ПАЦИЕНТИ С ХРАНИТЕЛНИ РАЗСТРОЙСТВА

 
МЕДИЦИНСКИ СЪОБРАЖЕНИЯ ПРИ АМБУЛАТОРНИ ПАЦИЕНТИ С ХРАНИТЕЛНИ РАЗСТРОЙСТВА

 

Като лекар вътрешни болести с практика при извънболнично лечение и специализирал работа с хранителни разстройства, аз съм на първа линия заедно с терапевти и специалисти по хранене, помагам при възстановяването на пациентите в контекста на ежедневието им.

Някои от пациентите ми никога нямат нужда от по-високо ниво на грижа, а други идват при мен след първия или десетия си пълен курс по адаптация за живот навън, частична хоспитализация и интензивна програма за извънболнична грижа.

 7

 

Помагам на подрастващи и възрастни с различен външен вид и пол  при проблеми с хранителни разстройства и безразборно хранене. В настоящата статия ще се спра на 4 ключови точки. Първо, ще дам насоки, подходящи при грижата за амбулаторни пациенти. Второ, ще подчертая основните деликатни моменти в медицински план за онези, които се ограничават – независимо дали това касае ниско телесно тегло, така нареченото нормално телесно тегло или по-високо телесно тегло. Трето, ще обърна внимание на основните медицински проблеми пред онези, които повръщат. В заключение, ще разгледам важни грешки, допускани от терапевтите по отношение на стигмата по отношение на теглото. Ще подчертая значението на подхода Здрави във всеки размер / Health at Every Size® за пациентите, страдащи от компулсивно преяждане и хранителни разстройства най-общо. Разбира се, едно задълбочено разглеждане на тези въпроси ще е достатъчно за написването на книга, така че ще разгледам накратко всеки един от тях. Амбулаторният пациент с хранително разстройство трябва да има зад гърба си екип от специалисти в различни области – най-малко от терапевт и специалист по хранене с опит в справяне с хранителните разстройства. В най-добрия случай, лекар с опит  при хранителни разстройства — или с желание да се учи — трябва да се присъедини към екипа, така че да не се налага терапевтът и специалистът по хранене да излизат извън обсега на своята експертиза и да тълкуват медицинската грижа. Със сигурност към този екип бихме могли да добавим и много други експерти – от психиатър до какъвто друг специалист има нужда. Екипът има задължението да общува редовно, да се съобразява винаги с процеса на възстановяване и един с друг, за да бъде единен фронт срещу натиска на хранителното разстройство. Членовете на екипа трябва да предприемат не надменен, а ориентиран към ценностите на пациента подход. Именно пациентът да определя топ мотиваторите, за да се подобрява, а екипът непрекъснато да следва фокуса и да води битката за възстановяване около тези мотиватори. Така пациентите се чувстват възприемани като една цялостна личност. Лекарят може да предостави обективни доказателства, че тялото страда от хранителното разстройство и да ги използва в помощ на пациентите – да разберат, че са достатъчно болни, за да продължат с оздравителния процес. Много пациенти с болката от психическото заболяване могат да чувстват „че са добре” и следователно, да нямат причина да правят промени в поведението си.

Точно както екипът има отговорности към пациента, така и пациентът носи отговорност да получи и задържи привилегията да е амбулаторен пациент, вместо да се върне към по-високо ниво на грижа. Амбулаторните пациенти трябва да се срещат редовно с екипа специалисти и да се гарантира отворена комуникация между членовете на екипа. За начало пациентите трябва да могат да следват основни медицински правила, постановени от екипа: да консумират ежедневно (и да не повръщат) базово количество калории, необходимо на организма; рядко да повръщат, така че лабораторните изследвания на кръвта да са с минимални отклонения от нормалното; да поддържат физическа активност до ниво, одобрено от лекаря (и не по-високо); да използват прийоми, безопасни за амбулаторно лечение. С цел безопасност на грижата терапевтът може да установи и допълнителни правила за амбулаторния пациент – по отношение на самонараняване, склонност към самоубийство, тежест на съпътстващите психични заболявания. За да останат в амбулаторна обстановка с течение на времето, пациентите трябва да покажат поне бавен прогрес към подобрение или да са в състояние да задържат постигнатите цели. Какъв ще бъде напредъкът зависи преди всичко от индивидуалността на пациента.

Например тинейджър с новопоставена диагноза анорексия нервоза трябва да качва поне 0.450 до 1 кг телесно тегло седмично в амбулаторни условия. От друга страна, на пациент на средна възраст с дългогодишно хранително разстройство може да бъде разрешено да задържи ниско телесно тегло с цел да се намали вредата, ако такъв пациент се чувства неспособен да възстанови тегло над определеното без рецидив в поведението си. Силата на обединения екип от специалисти е в това да постави очаквания и със състрадание и твърдост да държи пациента отговорен за оздравителния процес. Пациентите, които не могат с последователност да постигат критериите, имат нужда от по-високо ниво на грижа, ако осигуровката го позволява.

Leave a Reply